Темата за евтаназията винаги привлича вниманието. В новинарските заглавия тя се появява между технологични чудеса и социални драми – като обещание, че проблемът със страданието може да бъде решен с една процедура. Във време, когато обществото трудно понася болката и старостта, „бърза и безболезнена смърт“ звучи почти утешително.
Съдържание
Евтаназията не е само медицинска или юридическа възможност – тя е огледало на това, как обществото гледа на живота и на умирането. Когато казваме „да умреш достойно“, дали всъщност казваме и „да не зависиш от никого“ или „да не бъдеш тежест“?
В тази статия няма да спорим дали евтаназията е „добра“ или „лоша“. Ще се опитаме да разберем защо думата сама по себе си привлича, защо звучи модерно, дори освобождаващо – и защо в същото време буди тревога. Ще погледнем към практиките в други страни, към философските и правни аргументи, и към онова, което рядко се обсъжда – човешката самота зад избора „да приключа“.
Какво наричаме евтаназия
Думата „евтаназия“ произлиза от гръцки и означава „добра смърт“. В медицинската и правната практика се различават няколко форми:
- Активна евтаназия – когато лекар или друг човек предприема действие, което води до смъртта (например прилагане на медикамент).
- Пасивна евтаназия – когато се спира лечение или поддържаща апаратура и животът завършва естествено.
- Асистирано самоубийство – когато лекарят предоставя средства, но решението и действието остават на пациента.
В някои държави евтаназията вече е част от законната медицинска практика. Нидерландия и Белгия я разрешават при строго определени условия – когато страданието е непреодолимо и волята на пациента е ясно заявена. В щати като Орегон и Вашингтон се допуска асистирано самоубийство при терминално болни.
Зад тези решения стоят дълги обществени дебати, в които се срещат различни начини да се мисли за човешкия край.
Аргументи „за“ и „против“ евтаназията
Аргументи в подкрепа на евтаназията
- Право на автономия. Човекът трябва да може да решава сам кога животът му е станал непоносим.
- Облекчаване на страданието. При някои заболявания медицината не може да премахне болката, евтаназията се явява последно състрадание.
- Достойнство. За мнозина зависимостта от машини и чужда помощ изглежда унизителна. „Да си отидеш достойно“ внася усещане за контрол.
- Прозрачност. Законният достъп до процедурата позволява наблюдение, контрол и отчетност, защита срещу скрити или незаконни практики.
Аргументи против евтаназията
- Ценността на живота. Трудно е да се очертае граница между „непоносимо“ и „поносимо“ страдание. Когато животът се оценява по качество, рискът от подмяна на самата му стойност е реален.
- Социален натиск. Пациентите често казват: „Не искам да бъда в тежест.“ Това подсказва, че може да не е точно свободен избор, а отражение на чувството, че вече са излишни.
- Морална тежест за лекаря. За много медици решението да прекратят живот противоречи на професионалния им дълг да лекуват и да пазят пациентите.
- Възможна подмяна на грижата. Когато обществото предлага смърт като решение, то може неусетно да се отдръпне от болните и възрастните.
Зад всички аргументи стои общо желание – страданието да има граници.
Медицината и културата на контрол
Съвременната медицина има невероятна сила – може да поддържа живота все по-дълго, да замества органи, да управлява болката, да „коригира“ природата. Но с тази сила идва и нещо друго – отговорността да решава кога да спре.
Преди век лекарят е бил до човека до последния му дъх, дори когато вече не е могъл да помогне. Днес от него се очаква не само да облекчава страданието, а да управлява смъртта – да я предвижда, да я контролира, дори да я извършва. В тази промяна се крие една от най-дълбоките морални дилеми на нашето време.
Американският юрист и етик Робърт Бърт описва това напрежение като опит на медицината да „овладее смъртта“. В стремежа си да не допуска грешки, тя се превръща в институция на контрол върху болестта, върху тялото, върху самия край. Евтаназията, казва той, е последната граница на този контрол: когато вече не можем да победим смъртта, решаваме да я планираме.
От гледна точка на лекарите това е тежест. Да виждаш ежедневно страдание, за което не можеш да направиш нищо, е изпитание, което малцина издържат. Затова идеята за „милосърдна смърт“ понякога звучи като облекчение не само за пациента, но и за онези, които се грижат за него. Между облекчението и отказа има тънка граница. Когато смъртта се превърне в процедура, а решението за нея – в административен акт, самият смисъл на медицината се променя. Тя престава да бъде изкуство на грижата и се превръща в техника на управление на живота и смъртта.
Смъртта като услуга
Днес болниците поемат последните грижи, но често без да имат предначертано време, място и ритуал за сбогуване. В този смисъл разговорът за евтаназията е и разговор за оттеглящата се култура на съпровождане в смъртта.
Когато говорим за „достойнство в умирането“, предпочитаме да си представяме покой, тишина и липса на болка. В страни, където евтаназията е законна, вече съществуват клиники, специализирани в „асистирана смърт“. Те работят с формуляри, медицински протоколи и фиксирани цени. Всичко е подредено, прозрачно и изглежда хуманно.
Преди няколко месеца медиите във Великобритания разказаха историята на 58-годишна жена от Ирландия, която казала на семейството си, че заминава на почивка. Няколко дни по-късно близките ѝ получили съобщение по WhatsApp от швейцарска клиника, че тя е починала след асистирано самоубийство. Няколко седмици след това получили по пощата урната с праха ѝ — с проследяващ номер, като обикновена пратка. Жената не е била в терминален стадий на болест. Просто е решила, че не иска повече да живее.
Този случай не е само сензация, а знак за нов тип дистанция, смъртта като услуга, извършена без сбогуване, без свидетели, без присъствие на друг. Зигмунт Бауман нарича това индустриализация на живота — процес, в който се стремим да подредим дори края, така че да не оставя следи.
Финансови измерения на грижата
В съвременния свят почти всичко има цена – и това променя начина, по който мислим за живота и смъртта. Лекарските услуги, престоят в болница, медикаментите, дори грижата у дома – всичко се измерва в разходи и ефективност. Когато страданието продължи дълго, започва да изглежда и като финансова тежест, а не само като общо изпитание. Така постепенно самата грижа се превръща в избор – доколко можем да си позволим да живеем и доколко другите могат да си позволят да се грижат за нас.
В държави, където евтаназията е законна, икономическият аргумент почти никога не се изговаря открито, но често стои на заден план. Поддържането на живот в края му е скъпо, а институциите рядко говорят за цената на състраданието.
Това не означава, че всички хора, които обмислят евтаназия, мислят за парите. Но те знаят, че светът около тях измерва всичко. Когато човек чуе „лечението няма смисъл“, той често разбира и: „няма смисъл да влагаме повече средства“. Тогава границата между финансовите интереси и милосърдието започва да се размива.
Грижата в традиционната култура
Както и навсякъде някога, в българските традиции умирането не е било отделено от живота. Когато човек се разболеел тежко, той оставал в дома си и близките се грижели за него. Подреждали стаята, пазели тишина, редували се да седят до него. В народната култура умирането е било не самотно, а съпреживяно събитие. И днес има хора, които си спомнят как цялата общност се е събирала при умиращия. Съседите носели храна, жените подготвяли дрехите за погребението. Децата научавали, че умирането е събитие, което събира.
Както описва Димитър Маринов в „Народна вяра“ (1892), когато човек „почне да бере душа“, около него се събират всички – живи и мъртви. Умрелите роднини и близки „му се явяват“, а според делата му идват ангели или „дяволи с различни сечива“. При грешния човек наоколо са страхът и образите на демони, които „налитат да го разкъсат“. При добрия човек леглото е озарено, той „вижда рая с хубостите“. Умирането се осмисля като морален преход, а не като биологична граница. Умиращият не е оставен сам, а е заобиколен от загрижени хора. Духовете в този разказ също са съпричастни, в ролята на свидетели.
В православната традиция
В православната традиция грижата за умиращия не е само човешки дълг, а и духовно служение. Според наставленията на Българската патриаршия човек, който е в последните си дни, трябва да бъде обгърнат с молитва, тишина и присъствие, а не със страх и суетене. Най-важното не е да се говори много, а да се остане до него – „да не бъде сам, защото душата му вече стои между два свята“.
В един от публикуваните текстове на Патриаршията се казва, че най-дълбоката грижа е присъствието – не медицинската помощ или уредената процедура, а тихото споделяне на времето, което остава. Човекът трябва да чуе не заповед, а уверението, че все още е част от живота, който го обича и изпраща. В тази духовна перспектива българската традиция на грижа при умиране се свързва с нещо по-голямо от обичай: тя е свидетелство за вяра, че животът не свършва в тялото, а продължава в общението между хората и Бога.
За ролята на паметните ритуали прочетете тук.
Палиативната грижа
В България евтаназията е забранена. Законът не допуска активни действия, които водят до прекратяване на живота, дори по изрично искане на пациента. На пръв поглед това изглежда просто – така „пазим живота“. Но зад тази яснота се крият и незададени въпроси.
Какво се случва с хората, за които болката е ежедневие? Колко от тях имат достъп до палиативна грижа, до психологическа подкрепа, до човешко присъствие в края?
Когато тези възможности липсват, разговорът за евтаназията се връща не като философски спор, а като отчаян вик.
Законът за здравето (чл. 95-97) признава правото на пациентите на палиативни грижи, но то остава трудно достъпно, особено извън големите градове. Частните хосписи са малко и скъпи, а палиативната медицина не е призната за специалност. Това означава, че болката и страданието продължават да се лекуват в рамките на спешната и онкологичната помощ, без възможност за спокойствие и човешко присъствие.
В България палиативните грижи формално съществуват в закона, но не и в ежедневната практика. Липсват национални стандарти, обучени специалисти и реална държавна политика, която да гарантира достъп до грижа в края на живота. Първият брой на Folia Palliatrica (2017) на Българското дружество по палиативна медицина отбелязва, че страната няма изградена система от болнични отделения, дневни хосписи и мобилни екипи. Препоръчва се поне един екип за палиативна подкрепа на всяка болница с над 250 легла, но такава структура почти не съществува.
Десет години по-късно ситуацията почти не се е променила – само отделни болници поддържат малки палиативни структури, често с помощта на доброволци. Домашните грижи се поемат от семейството без обучение и подкрепа от общност, както е било някога. Това е тежест, с която много от тях не успяват да се справят добре – физическа, емоционална и финансова.
В някои страни от Западна Европа доброволците са добре дошли в палиативната грижа и вършат огромна част от работата. Това явление има многобройни благоприятни ефекти и за хората, които се нуждаят от грижа, и за персонала, и за самите доброволци. То намалява общественото напрежение и създава красиви отношения там, където понякога не допускаме, че са възможни.
В заключение
Евтаназията винаги поражда спорове. В нея се срещат най-силни човешки чувства – страхът от болка, стремежът към достойнство, нуждата от контрол и желанието за милосърдие. Всеки от тези мотиви е разбираем.
Може би същинският въпрос не е дали човек има право да избере смъртта си, а дали има кой да остане с него, докато е жив. Когато грижата се възприема като бреме, обществото започва да я избягва и думата „евтаназия“ започва да звучи като облекчение.
Самотата е това, което прави страданието непоносимо. Там, където има присъствие, изборът за края отпада. Страданието може да бъде понесено заедно, а не прекратено. Алтернатива е да направим грижата възможна. Да създадем условия, в които умиращият да не бъде сам и близките да не се чувстват изоставени.
Дискусията за евтаназията е дълга и сложна. Тя е добра отправна точка за разговор по теми, за които иначе пропускаме да се сетим.
За видовете смърт можете да прочетете тук.
За разговорите, свързани със смъртта можете да прочетете тук.
*Част от съдържанието на статията е вдъхновено от лекция на проф. Стоян Ставру пред студенти по право от СУ „Св. Климент Охридски“ през 2025 г. Интервю със С. Ставру за евтаназията прочетете тук.
Видео по темата
Евтаназията: Мортие срещу Белгия [Vox Nihili със Стоян Ставру] https://youtu.be/NkUeyY3QWGA?si=3UHA18T2gQ4bRJ48
Източници
Българска Патриаршия. (2025, февруари 14). Евтаназията („добрaта смърт“)?
https://bg-patriarshia.bg/orthodox-thought/evtanaziata-dobrata
Българска Патриаршия. (2024, юни 10). „Инструкции за безсмъртие или какво да правим, ако все пак умрем“ – ново издание на пастирски наставления.
https://bg-patriarshia.bg/news/novo-izdanie-na-instruktsii-za-bezsmartie-ili-kakvo-da-pravi
Маринов, Д. (2003) [1891] Избрани произведения в 5 тома. Том 1, част 1. Народна вяра. Изток-запад.
Bauman, Z. (1992). Mortality, immortality and other life strategies. Polity Press.
Battin, M. P. (2005). Ending life: Ethics and the way we die. Oxford University Press.
Burt, R. A. (2002). Death is that man taking names: Intersections of American medicine, law, and culture. Harvard University Press.
Dworkin, R. (1993). Life’s dominion: An argument about abortion and euthanasia. Knopf.
Durkheim, É. (1897). Le suicide: Étude de sociologie. Félix Alcan.
Elias, N. (1985). The loneliness of the dying. Blackwell.
Harris, J. (1985). The value of life. Routledge.
Keown, J. (2002). Euthanasia, ethics and public policy: An argument against legalisation. Cambridge University Press.
Kuhse, H. (1987). The sanctity-of-life doctrine in medicine: A critique. Oxford University Press.
Rachels, J. (1975). Active and passive euthanasia. New England Journal of Medicine, 292(2), 78–80. https://doi.org/10.1056/NEJM197501092920206
World Medical Association. (2019). Declaration on euthanasia and physician-assisted suicide. WMA. https://www.wma.net/policies-post/wma-declaration-on-euthanasia-and-physician-assisted-suicide/
American Medical Association. (2021). Code of Medical Ethics: Opinions 5.7–5.8. AMA. https://code-medical-ethics.ama-assn.org/
Нормативни документи
Airedale NHS Trust v. Bland, [1993] AC 789 (UK House of Lords).
Pretty v. United Kingdom, App. No. 2346/02, Eur. Ct. H.R. (2002).
Vacco v. Quill, 521 U.S. 793 (1997).
Washington v. Glucksberg, 521 U.S. 702 (1997).
Termination of Life on Request and Assisted Suicide Act, The Netherlands (2002).
Euthanasia Act, Belgium (2002; amended 2014).
Oregon Death with Dignity Act, Oregon Revised Statutes §127.800–995 (1997).
Медийни източници
ITV News. (2025, October 21). Family found out via WhatsApp that mother took her life at Swiss clinic.https://www.itv.com/news/2025-10-21/family-found-out-via-whatsapp-that-mother-took-her-life-at-swiss-clinic
NDTV. (2025, October 22). This woman’s vacation was a secret Switzerland trip for assisted suicide.https://www.ndtv.com/world-news/this-womans-vacation-was-a-secret-switzerland-trip-for-assisted-suicide-9215608
