Страхът от старостта и смъртта прави смъртта лоша. Ако човек е в мир със себе си и света около него, смъртта би могла да е добра. Ако си е свършил работата.
Преди няколко години присъствах на панахида на мой близък роднина. Събрахме се повече от десет човека на гроба му. Присъстващите обсъждаха помежду си различни ежедневни неща и не споменаваха нито една дума за починалия. Поисках да разбера повече за този човек, за историята на живота му. Погледнаха ме, но никой не се отзова. Разговорът продължи по същия начин, сякаш нищо не се е случило.
Смъртта и мъртвите в нашето ежедневие са „табу”.
За смъртта и всичко, свързано с нея обикновено се говори само опосредствано или се мълчи многозначително. Освен забранена, смъртта е страшна, от известно време тя се възприема като „враг“ на живота, макар че не винаги в историята на човечеството е било така (Ариес 1977, Гарнизов 1994). (Повече за възприемането на смъртта като враг и войната с нея прочетете тук.)
Да се говори за смъртта има и лоши, и добри страни. Краткото описание, което следва, посочва някои от тях, но не е изчерпателно.
Против говоренето за смъртта
Чувствителни културни и религиозни въпроси
В някои традиции, сред които е и българската, не се насърчава говоренето за смъртта. Съществуват вярвания, че „злото е заразно“. Например, че ако някой разказва за човек без ръка и покаже върху своята, може и той да я загуби. Вярва се, че ако се говори за смъртта, това може да „предизвика съдбата“ (Тренд 2025). Затова хората се страхуват и често избягват темата. Опитват се дори да не мислят за фатални неща, още по-малко да говорят за тях.
Избягване на тежки теми
Темата за смъртта може да предизвика тревожност и неприятни емоции дори и у тези, които не са претърпели загуба наскоро. За да избегнат дискомфорта, някои хора предпочитат да се фокусират върху темите от живота и отказват да разсъждават върху теми, пряко или дори опосредствано свързани със смъртта, каквито са например тежките болести и остаряването. За тях това са „лоши теми“. (Алфа Рисърч 2019, Тренд 2025)
Щадене на другите
Много хора избягват да говорят за смъртта, за да не разстройват близките и познатите си. Съобразяват се с другите хора и ако те не харесват или се разстройват от подобни разговори, се въздържат да ги започват. Някои разговарят без ограничения с близките си за мъртвите. При други не е така, в техните кръгове не е приемливо да се говори за недостатъците на починалите или да се повдига темата за смъртта пред роднините, особено ако се е случило наскоро. По-лесно им е да говорят за починалия с хора, които не са от най-близкото им обкръжение. (Маринова 2025)
Възможност за недоразумения
Любопитството към смъртта, включително и към физическите ѝ признаци и проявления, не е чуждо на никого и се подхранва от заобикалящата я тайнственост, но се смята за проява на лош вкус и се посреща с възмущение. Откритото любопитство може да направи „лошо впечатление“. Ако не се подходи с необходимата чувствителност, разговорът може да предизвика страх, неудобство, съпротива и дори конфликт.
В полза на говоренето за смъртта
Веднъж един човек, любител на силните усещания сподели с мен, че когато „гледа смъртта в очите“, се чувства „най-жив“. Говоренето за смъртта може да бъде и приповдигащо, и успокояващо. Посоките на разговора може да са различни. Може да се говори за самата смърт като биологично явление. Може да е с по-практична насоченост, да се обсъжда подготовката за умиране и промяната в живота на тези, които остават живи.
В обществото ни като цяло няма говорене за смъртта, какво се прави след това. Не само за тялото. За вещите ни, за близките ни, за отношенията ни с хората… Нежеланието да се говори за смъртта е проблем. Лошата смърт е тази, за която не си готов.
Вземат се навреме етични решения
Не всичко може да се предвиди, но има важни решения, които човек може да обмисли и изрази предварително. Например, дали иска да постъпи в болница, дали да се подлага на определени изследвания, операции или други медицински процедури. Тежко болен пациент може да откаже операция или прилагане на интензивно лечение, да поиска да умре на спокойствие в дома си. Приживе човек може да пожелае да бъде погребан по определен начин – с или без определен религиозен ритуал, на определено място или според някакви лични разбирания. Добре е тези желания да се обсъдят с близките, за да се съобразят и техните виждания и възможности да ги осъществат. Така се вземат решения, които уважават волята на човека и облекчават избора на семейството в труден момент.
Намаляват страхът и тревожността
Откровените разговори помагат да се разсее мистиката около смъртта и намаляват страха, който я съпровожда. Много от тревогите всъщност идват не толкова от самата смърт, колкото от неизвестността – особено от това как ще се променят отношенията между живите. Например, възрастен човек, останал вдовец, може основателно да се тревожи от самотата, но да не смее да повдигне темата пред близките си, за да не ги натъжи. Затова е важно всички практични въпроси, свързани с наследството от вещи и поети приживе отговорности, да се обсъдят навреме – както преди, така и след настъпването на смъртта. Така се създава яснота, която носи спокойствие.
Предотвратяват се недоразумения
Децата често задават въпроси за смъртта. Те са любопитни и искат да разберат повече, а възрастните не знаят какво да им кажат. Опитват се да избегнат този разговор, като държат децата встрани от всичко, свързано със смъртта. Ако все пак се стигне до разговор, се държат тайнствено, мълчат и гледат уплашено или тъжно, или подвеждат децата с твърдения като „дядо ти сега е звездичка на небето“, които създават у тях объркване в продължение на години, тъй като ги приемат буквално. Да ги заблуждаваме носи повече вреди, отколкото ползи. Ако мълчим мрачно, те изобретяват страховити отговори във фантазията си. Ако не знаем как да им кажем истината, е добре предварително да се посъветваме с хора, които имат опит. Повече за това, как да се държим с децата при загуба на близък прочетете тук.
Отчитат се общите постижения
Общественото изискване да не се говори за починалия води до изключване на значителна част от живота на скърбящия (Howarth 2000). Усещането за загуба е породено именно от загубата на част от себе си. Например, жена, чийто съпруг е починал, се очаква да не говори не само за него като партньор, но и за себе си в ролята на негов партньор. Да спре да говори за всичко, което са правили заедно, означава да се въздържа да споменава значителна част от живота си – общи преживявания, общ дом, работа и други. Родителите на починало дете продължават да бъдат родители, няма как да спрат да бъдат такива, но над загубата им тегне мълчание. Какво се случва, когато ги попитат „Имате ли деца”? Скърбящите няма как да отговорят на изискването за мълчание и да продължат безболезнено живота си, сякаш починалият не е съществувал.
Намалява страданието от загубата
Възможността за включване на темата за починалия в ежедневните разговори и действия на живите значително намалява товара и страданието от загубата. Повод за такива разговори могат да бъдат и ритуалите за почитане на паметта на мъртвите. Паленето на свещ в църква е може би най-разпространеният в България ритуал за почитане на мъртвите. Други практикувани ритуали са грижа за гроба, Задушница. Всички понякога се сещат за мъртвите, мислят за тях, разговарят с тях наум, някои се молят. Осъзнатата грижа за мъртвите може да се състои в споменаване, отбелязване на годишнини от смъртта – 40 дни, шест месеца, девет месеца, година, разказване за тях на следващите поколения. Семейството може да направи кътче в дома, посветено на починалите.
Ритуалите са за живите
Въпреки че някои от ритуалите изглеждат в очите на новите поколения остарели, безсмислени и тягостни, техният същински смисъл е живите да се съберат и да си спомнят заедно за починалите. Това укрепва връзките между тях и действа мобилизиращо.
Още за смисъла на паметните ритуали прочетете тук.
Подобряват се отношенията
Тъжно е, че не се говори за смъртта. Отрязваме някаква част от живота си, като не говорим за смъртта.
Много хора умират и отнасят в гроба тайни за тежки събития, изневери, престъпления, благодеяния, осиновяване, никога не споменавани починали роднини, а за тези, които остават живи, е важно да знаят. Всяка споделена истина, независимо дали е приятна или неприятна, облекчава страданието на умиращите, обогатява близките им хора и увеличава близостта.
Искрените разговори разрешават премълчавани несъгласия. Предстоящата или настъпила смърт ни напомнят да не пропускаме да споделим с важните хора какво означават те за нас, да се опитаме да изясним какви са взаимните ни очаквания ни и начините да ги удовлетворим. С всеки детайл, който е уточнен преди смъртта, напрежението намалява и сълзите отстъпват на усмивките.
Когато разговаряме за смъртта и отвъдния свят, неизбежно се вълнуваме. Говоренето за смъртта е предизвикателство. Откровеността в такъв разговор често представлява усилие, дори когато външно изглежда, че запазваме самообладание. Някои от нас се разстройват и плачат, когато става дума за починали близки. Въпросите, свързани с отвъдния свят, ни карат да настръхваме. Изпитваме и основателно любопитство. Това са нормални човешки реакции и преживявания. След подобни разговори може да се чувстваме изморени, но също и просветлени и приповдигнати, когато сме разрешили важни въпроси в общуването и живеенето ни.
Имаме нужда да се занимаваме с темата за смъртта, за да можем да ценим живота… Човек като осъзнае, че днес може да е последният му ден, много повече осмисля нещата.
Ако се прави с размисъл и зачитане на вярванията и преживяванията на хората, разговорът за смъртта е пълноценно и обогатяващо преживяване.
Говоренето за смъртта е говорене за живота.
Прочетете тук за първите дни и седмици след загуба на близък.
Прочетете също:
Долто, Ф. (2019) Да говорим за смъртта. ИК „Колибри”.
Използвана литература
Алфа Рисърч (2019) Обществени нагласи към донорството на органи. Достъпно на https://alpharesearch.bg/api/uploads/Articles%202019/November/Донорство/1019_AR_Donorstvo_survey.pdf.
Ариес, Ф. (2004)[1977] Човекът пред смъртта. т. 2. Подивялата смърт. „ЛИК“, София.
Гарнизов, В. (1994) Смърт и погребение у българите: Дис. София: БАН.
Маринова, И. (2025). Страхове и вярвания на българите във връзка с донорството и трансплантациите на органи. Магистърска теза.
Тренд. (2025). Нагласи на българите към донорството и трансплантацията. Достъпно на https://rctrend.bg/project/нагласи-на-българите-към-донорството/
Howarth, G. (2000). Dismantling the boundaries between life and death. Mortality, 5(2), 127 – 138. https://doi.org/10.1080/713685998.
