Съдържание
Отношението на хората към смъртта се променя в историята. В последните десетилетия се наблюдава водеща роля на лекарите като професионалисти, „контролиращи” смъртта, но това не винаги е било така. Не толкова отдавна умирането е било обществено събитие, в което всички са вземали участие и смъртта е била естествен край, а не несправедливо зло.
„Опитомената смърт”
Културата е ред в света, изразен в пространството и променящ се във времето. Както отбелязва Гарнизов (1994), в традиционното село границата между двата свята е видима и ясно очертана от формите на терена. Обикновено репрезентацията на отвъдният свят – гробището – е разположено на съседен хълм и в подножието му преминава река. То е изградено по начин, аналогичен на света на живите – село с къщички-гробове за мъртвите. Пространственото отделяне и прецизното разпределяне на времето по време на погребалния ритуал и грижата за мъртвите създават ясна символна граница между живота и смъртта.
Тази картина ни връща към времената на „опитомената смърт”, както я нарича Филип Ариес (1977) (на Запад до началото на 20 в.), когато в ритуалите при умирането и погребението участват всички в общността. Смъртта е публична и „церемониално променя пространството и времето на определена социална група или на цялото общество”.
Отделянето на смъртта
През 20 в. в градовете се появява „нов вид смърт”, която не е изложена на показ. Няма знаци, че някой е умрял. Няма пауза в ритъма на живота. Постепенно местата, където някой може да умре, намаляват. Смъртта напуска общественото пространство, напуска домовете и се пренася в болниците, където настъпва скрито, често в пълно уединение (Ариес 1977). Идеологията на отделяне се изразява в правни изисквания като смъртния акт, който официално документира отделянето от живота и реда за погребение и кремация, съдържа се имплицитно и в практиките на разделяне на болните от умрелите, „хигиеничното” третиране на труповете, използването на професионални погребални агенции и работата на психолозите, които „помагат” на скърбящите да се „освободят” от техните мъртви (Howarth 2000).
Смъртта като враг и въплъщение на злото
За разлика от религиозните системи през Средновековието, които приемат смъртта като неразделна част от живота, рационалните подходи на науката я превръщат във враг (Illich 1976).
Според Ариес (1977) през 17 в. започва да изчезва вярата в ада и във връзката между смъртта и греха или моралното терзание. През 19 в. страхът от ада вече не съществува. Злото „напуска” душата и съзнанието на човека. Раят става идентичен с хубавия спомен за починалия и фантазията, че живият отново е с тези, които обича. За „не-религиозните” няма ад, няма рай, няма живот след смъртта.
Всички разновидности на духовното и моралното зло се разглеждат не като дадености на човека, както някога, а като грешки на обществото, които в бъдеще могат да бъдат анализирани и отстранени чрез научния подход. Остават две препятствия пред него: физическото страдание и смъртта. Науката съблазнява с фантазната възможност да ги премахне.
Лекарите във война със смъртта
Всичко, което асоциативно се свързва със смъртта, се отстранява. „Борим” се със старостта чрез грижи за здравето, облекло, грим, козметични операции. Болестите се лекуват. Ако не могат, болните се изолират. На територията на болниците се води „битка срещу смъртта”. Хората умират извън болница само, ако няма достатъчно време или възможност да ги транспортират до нея. Тогава лекар идва на място, за да даде официално потвърждение. Лекарите са „герои”, които „се сражават на страната на доброто” срещу смъртта.
Ето как се говори в едно предаване по телевизията за спешната медицина и интензивната грижа, местата, където преминаването от живота към смъртта е ежедневие: „Това е място, където животът е в постоянна битка със смъртта.“ „Бързат постоянно. Надпреварват се със времето, за да надбягат смъртта. В ръцете им се случват чудеса.“ „В медицината две и две не е четири.“ „Ежедневно сме свидетели на множество чудеса.“ „Ако има нещо общо между всички тези на пръв поглед различни хора, то е жаждата да побеждават смъртта…” „Каквото и да се случва, те са винаги на линия. Нямат право да връщат пациенти. Пропускат рождени дни, балове и празници. Всеки ден водят битка в името на живота.“ (Публицистиката на NOVA 2023)
Местата на прехода между живота и смъртта
В болницата местата на прехода между живота и смъртта са със строго ограничен достъп. „Вход към отвъдния свят” има в коридора, където е разположена моргата. Санитарите, които транспортират телата на починалите през нощта ги оставят при асансьорите, вместо да ги докарат до коридора, защото ги е страх. Хората, които отговарят за моргата, се оплакват от тях, защото това им създава проблеми. Но моргата не е единственото място за среща между световете. В безвремието на интензивните отделения множество хора се намират между живота и смъртта. Екрани с мигащи светлинки и звуци показват „докъде са стигнали”. Някои от тези хора се завръщат към живота, други умират.
В „граничната зона” работят единствено медиците. Което не е медицинско, не е релевантно към процеса на умиране. Лекарите са просветени в тайните на умиращото тяло. Те се учат върху трупове, правят дисекции. Медицината загражда умирането (и раждането) като нещо, което е част от нея, но не продължава отвъд границата. Когато пациентът е „безперспективен”, продължава сам.
Мълчанието на лекаря пред умиращия не е непременно знак за безразличие. То често е единственият наличен начин да се понесе срещата със смъртта, когато вариантите за лечение са изчерпани. За мнозина медици това мълчание е и защита – начин да продължават да вършат работата си на границата на живота.
Следствия за грижата
Традиционно страдащите биват „съпровождани” от духовно лице в трудностите и „в отвъдното” – по време на боледуването и по време на смъртта. За разлика от свещениците, в задълженията на медицинските специалисти официално не влиза да се занимават с придружаване по време на прехода в отвъдния свят. Те „отвоюват от смъртта”, не „съпровождат” в нея. Според статия в списание за медицинска етика обаче, много дълго медицината е била професия, която се е занимавала едновременно с тялото и духа. Пациентите възприемат лекарите като „профанни свещеници”, които се надяват да им помогнат да се справят с духовните аспекти на болестта.
От лекарите се очаква да разговарят с пациентите и близките им, да съобщават новини за състоянието им и да се вземат съвместни решения в края на живота, но не им се предоставя необходимата подготовка. Това не е част от образованието и практическите им обучения. Много от медиците предпочитат да не са тези, които съобщават лошите новини и избягват емоционалните реакции на близките при новината за смъртта.
Разграничаването на медицината от религията и поставянето ѝ на научни основи допринася за огромен напредък, но и за премахването на хуманните и духовни аспекти от грижата за умиращите.
Лекарите са изправени пред общата човешка невъзможност да понесем края. В действителност лекарят не е противник на смъртта, а неин свидетел по необходимост – човек, който е на работа, докато друг умира. Разговорът за смъртта в медицината е покана към съпричастност и грижа и за лекуващите.
Необходимо е осигуряване на духовна подкрепа като част от терминалната и палиативната грижа за пациенти, близки и за работещите. Как да я осигурим, е неотложна тема за размисъл.
Смъртта трябва да се превърне в кротко, но достойно излизане на омиротворения човек извън пределите на обществото…
За и против говоренето за смъртта прочетете тук.
Литература
Ариес, Ф. (2004)[1977] Човекът пред смъртта. т. 2. Подивялата смърт. „ЛИК“, София.
Гарнизов, В. И. 1. (1994). Смърт и погребение у българите: Дис. София: БАН.
Публицистиката на NOVA (2023) МЕЖДУ ЖИВОТА И СМЪРТТА: Четири дни с лекарите от „Пирогов“. Нова телевизия. Достъпно на: https://youtu.be/WGM5jPh6JoY?si=0hWVhFevZx7Gumuc.
Illich, I. (1976) Medical Nemesis: the Exploration of Health, London: Marion Boyars.
Howarth G. (2000) Dismantling the boundaries between life and death. Mortality 5(2): 127–138.
Sajja, A., & Puchalski, C. (2018). Training Physicians as Healers. AMA journal of ethics, 20(7), E655–E663. https://doi.org/10.1001/amajethics.2018.655
