Като човек израснал в атеистично семейство, роднините от страна на баща ми са доста религиозни и се получава лек сблъсък, особено по отношение на погребалните традиции – аз не ги разбирам, а те не знаят как да ми ги обяснят.
Мнозина днес смятат, че традиционните ритуали са нещо старо, неловко, излишно, „суеверие“. Те си задават въпроси като: „Какъв е смисълът да нося храна на гроба, и децата знаят, че няма как мъртвият да я изяде?“ В проучване на Галъп Интернешънъл (2019), все пак над 70% от българите казват, че палят свещ за покойници поне веднъж годишно, дори да се определят като „не особено религиозни“. Защо го правят?
Индивидуалната връзка – памет и присъствие
Когато някой казва: „Говоря му наум и ми олеква,“ това не е признак на объркване, а на продължаваща любов. Починалите не изчезват от живота след загубата. Общуването с мъртвите на някого може да изглежда неадекватно, но за скърбящия човек то е реален начин да остане себе си. В психологията се говори за continuing bonds – „продължаваща връзка“ с починалия. Тя не е отказ от реалността, а естествен процес на приспособяване.
Над две трети от хората усещат някаква форма на присъствие на починалия – сън, мирис, глас, знак, въобразяват си, че го виждат. Такива реакции са обичайни в първите дни и седмици след загубата. (Повече прочетете тук.) Психологията не ги класифицира като патологични. Общуването с починалия – чрез спомен, молитва или сън – действа като психична регулация, която възстановява чувството за непрекъснатост. Границата между живот и смърт престава да бъде преграда и се превръща в място за диалог. Посмъртните ритуали придават форма и въвеждат ред в тази връзка. Независимо от произхода на ритуала, изпълнението му има успокояващо и благотворно въздействие върху живия.
Изследвания на Michael Norton (Harvard, 2014), медицински психолог, показват, че дори хора, които не вярват в духовното значение, се чувстват по-спокойни след прост символичен акт – палене на свещ. Мозъкът реагира с понижаване на стресовите хормони, защото действието придава предсказуемост на заплашващия хаос.
Групово общуване с мъртвите
Връзката не е само индивидуална. Всички близки и познати на починалите са свързани с тях и помежду си, и заедно страдат след загубата. Затова съществуват груповите паметни ритуали. Когато споменът за мъртвия човек се споделя в група, това дава утеха на всички, възможност да пренаредят живота си, да създадат нови връзки помежду си, да продължат отношенията с починалия, започнатите и възнамерени общи с него дела отвъд смъртта.
Антропологът Виктор Търнър нарича ритуала „възстановяване на реда след хаоса“. Смъртта разрушава обичайния ред – общността се разпада за известно време. Помените, годишнините, Задушниците са не просто повторения на действия от миналото, а социални „ремонти“, чрез които обществото се „сглобява“ отново.
В книгата Handbook of Thanatology ритуалът е определен като „език на реда“, който помага на скърбящите да възстановят усещането за контрол и принадлежност.
Ритуалите не са „бабини деветини“. Дори когато системата от вярвания, с която са свързани, е изгубена и смисълът не е ясен, те са начин живите да поддържат отношенията си и с онези, които вече физически ги няма наоколо, и помежду си.
Традиционни български вярвания и ритуали
Живите могат да научат повече за смисъла на старите ритуали, за да почерпят от силата на вековните традиции. Няма как справедливо да представим в това изложение всички традиции и нововъведения на вярвания и ритуали, които съжителстват в България. Те са неизброимо множество и са част от духовното богатство на българите. Най-много хора следват православните, на второ място мюсюлманските традиции, но всички те силно са смесени с народни обичаи. Поддържат се и ритуали, създадени по времето на социализма, с които пропагандата е изместила до голяма степен съществуващите до тогава.
Как са си представяли невидимия свят и какви са били обичаите на българите в миналото прочетете тук. Гледната точка на православното християнство можете да разберете тук. (Статията предстои да бъде актуализирана с източници на информация за паметни ритуали на други вероизповедания, представени в България.)
Смесване на християнски и народни вярвания
Ще дам някои примери от етнографски описания на смесица от християнски и народни ритуали, като илюстрация.
… веднага след настъпването на смъртта… покриват огледалата, иконите и картините в къщата, изливат водата от съдовете, спират часовника, отварят вратата или прозорците на къщата…
Всеки детайл от ритуала има невидим смисъл. Например, съществуват вярвания, че огледалото пази спомена за всичко, което минава пред него. То отразява и видимото, и невидимото. Ако премине нечиста сила, тя може да заразява впоследствие. Покриването му е начин за справяне с опасността, която надвисва над живите при смъртта. Когато една злина има лице и име, когато се познава поведението ѝ, тя може да бъде укротена. След смъртта:
- Първите 40 дни – Вратите се оставят открехнати, за да може да влезе душата, на масата – хляб и вода, за да яде и пие. Пали се свещ всеки ден, не се местят вещи, не се изнася столът, на който е седял покойният.
- Помените – на 3, 9 и 40 дни, след това на шест месеца и година. Хлябът и виното, споделяни от живите и мъртвите, символно осъществяват връзката между световете.
- Задушница – общностен ритуал, който свързва отделните семейни загуби в обща памет. Носят храна и вино на гроба, за да се „спомни“ името. Вярва се, че тогава „душите излизат на свобода“ и могат да чуят молитвите на живите.
Според народните вярвания, скоро след като е починал, мъртвият продължава да има своята индивидуалност, особено през първата година. Постепенно той загубва своето име, пол и възраст. Преходът е труден за него и ритуалите му „помагат“ да се справи. След като премине през изпитанията и благополучно се присъедини към общността на предците, заедно с тях се грижи за живите и управлява природния кръговрат.
Ритуалите в съвременността
Могат да бъдат създавани и собствени ритуали, които отговарят на житейската философия на конкретния човек и на ритъма на новото време, да се прояви творчество. Например, може дъщеря на определена дата или празник да приготвя любимото ястие на майка си, точно както тя го е правила, за да припомни за нея. Внук може да поддържа градината така, както го е учил дядо му – не само по навик, а и защото така символично поддържа връзката с него.
Все повече ритуали се изпълняват в интернет. Онлайн мемориални страници, снимки в социалните мрежи, годишни постове с послания като „липсваш“ – това са новите прояви на паметта. Те не са непременно религиозни или канонични, но продължават да са дълбоко човешки. В глобалния свят границите между културите се размиват, ритуалите се променят, но продължават да се изпълняват, защото са свързани не само с религията, а с човешката памет.
Медицината и паметните ритуали
В болницата темата за общуването с мъртвите рядко се отваря. Лекарите спасяват, те не разговарят за смъртта. Когато настъпи загубата, семействата има нужда от сбогуване, от жест, който да потвърди края. Пандемията COVID-19 и ограниченията в болниците още повече влошиха недостига от подобни символични действия. Мнозина не успяха да се сбогуват с близките си, не можаха да ги докоснат или да видят тялото им за последен път. Ритуалът не отменя професионалната дистанция, а ѝ придава човешка дълбочина. Изследвания показват, че близките, които имат възможност да се сбогуват с починалия по свой начин, по-рядко развиват усложнена скръб (Shear, 2011). При съобщаване за смъртта, в отделението може да се изпълни кратък ритуал с участие на близките, например – минута мълчание. Това би променило начина, по който се преживява загубата.
Аз работя в реанимация, където често умират хора, денем, нощем... Винаги като почине човек, отваряме прозорец, заради душата. И сестрите, санитарите, докторите... И казваме „Бог да го прости, човека."
За медицинските екипи ритуалът не е само жест към семейството, а и начин да се справят със собствената натрупана болка. Лекарите и сестрите ежедневно се докосват до границата между живот и смърт. (За лекарите и смъртта прочетете тук.) Когато отделят момент за почитане на паметта, те също слагат ред в хаоса.
В заключение
Ритуалът има свързваща сила, независимо от религиозната система, към която принадлежи. Той е своеобразен театър, който ни е нужен, за да назоваваме невидимите сили и им придаваме лице, да можем да ги разберем и усмирим. Когато носим жито на гроба, не „храним“ мъртвите, а подреждаме света отново – даваме място на това, което иначе би било безименна и безсмислена болка.
Ритуалът не доказва нищо, той облекчава. Превръща болката в споделеност и хаоса в ред. В този смисъл и продължителната, тържествена литургия, и малкият жест – запалена свещ, оставено цвете, минута мълчание – казват „Ти си тук, по друг начин. И ние сме тук.“
Вижте и другите теми от блога ни.
Източници
Васева, В. Задушница. balgarskaetnografia.com. (БЪЛГАРСКА ЕТНОГРАФИЯ) Достъпно на https://balgarskaetnografia.com/jiznen-cikal/pogrebalni-obichai/zaduschnica.html
Керелезова, С. (2016). Християнската традиция и новите погребални практики. (pravoslavie.bg) Достъпно на https://www.pravoslavie.bg/?p=1606612
Klass, D., Silverman, P., & Nickman, S. (Eds.). (1996). Continuing Bonds: New Understandings of Grief. Taylor & Francis.
Howarth, G. (2000). Dismantling the Boundaries Between Life and Death. Mortality.
Turner, V. (1991). The Ritual Process: Structure and Anti-Structure. Cornell University Press.
Shear, M. K. (2011). Complicated Grief. New England Journal of Medicine, 365(2), 153–160.
Gallup International (2019). Religiosity Around the World.
