Съдържание
При създаването на първите системи за трансплантации в света в средата на 20 в. се очаква гражданите, които искат да станат дарители, да заявят официално своето желание. Тази система в САЩ бива наречена “opt-in”, което означава да избереш да станеш донор. Заради недостига на органи за трансплантация, който се наблюдава навсякъде, в някои страни се въвежда системата “opt-out”, “презумирано съгласие”. В този случай се приема, че всички граждани на страната са съгласни да станат донори по подразбиране, освен ако изрично не откажат, докато са живи. Към 2025 година и двата варианта са приблизително еднакво популярни.
Независимо от типа на системата, обикновено се взема предвид мнението на близките на починалите. От гледна точка на политиката на държавата за осигуряване на повече трансплантации, презумираното съгласие дава възможност пред всички близки на възможни донори да бъде повдиган въпросът за даряване на органи.
Създаването и въвеждането на системата opt-out поражда във времето много дебати от етично и правно естество. Това е може би един от най-коментираните проблеми във връзка с донорството и трансплантацията на органи, тъкани и клетки.
Opt-in срещу opt-out
В последните 20-30 години се събират данни, правят се редовни наблюдения и има достатъчно информация, за да могат да бъдат сравнени резултатите от работата на двете системи, които се измерват в брой посмъртни донори на милион население (pmp). Статистиката показва, че всъщност няма голяма разлика в резултатите. По-големият брой донори в определени страни се дължи на други фактори (Etheredge 2021).
Възможности за избор в други страни
Направихме сравнение между начините, по които се регистрира волята на гражданите/поданиците в три страни: Великобритания, Холандия и Германия. В първите две в момента е възприета opt-out системата, в Германия – opt-in. И в трите обаче под някаква форма са предвидени възможности за гражданите да заявят:
- желание за донорство;
- несъгласие за донорство;
- близките им да вземат решение;
- конкретно лице, което няма родствена връзка с възможния донор, да вземе решение.
Защо са нужни такива възможности?
- Желание за донорство. По много причини даряването на органи се възприема като личен и дори интимен акт. Дали да дариш част от тялото си е трудно решение, което изисква философски размисъл над най-дълбоките ни житейски мотиви. Затова на човека, който открива смисъл в такова дарителство, е важно да бъде предоставена възможност да изрази волята си.
- По същата причина е важно да има и възможност за отказ, когато даряването на органи влиза в противоречие с основни философски, религиозни възгледи или лични предпочитания.
- Независимо дали системата е opt-in или opt-out, волята на близките на починалия също е важно да бъде взета предвид. Все пак, те са хората, които ще живеят оттук нататък с мисълта за случилото се в края на пътя на техния близък.
- В някои случаи най-близкият човек на починалия не е негов роднина нито по пряка, нито по съребрена линия. Това най-често са отношения на партньорство и съжителство на семейни начала. Логично е партньорът да има възможност да вземе това важно и отговорно решение.
Възможности за избор са предвидени и за това, дали определени органи или тъкани да бъдат дарени. Всички тези избори могат да бъдат преосмислени и заявени наново.
Системата в България
В България до 2006 г. желанието за донорство след смъртта е трябвало да бъде заявено изрично. Предложения за промяна в Закона за трансплантация на органи, тъкани и клетки и въвеждане на презумирано съгласие за донорство стават повод за ожесточени дебати в Народното събрание през лятото на 2006 г.1 Основен аргумент на вносителите на проекта е обстоятелството, че към тогавашния момент много малко, едва 2000 българи са заявили желание за донорство. Основен аргумент на противниците е, че това ще направи възможно вземането най-вече на тъкани против волята на починалите или близките им. На 18 август 2006 г. промяната е приета.
Близките могат да възразят
В България към момента системата за донорство е за „презумирано съгласие“ (opt-out) в комбинация с възможност за въздействие (възражение) от страна на близките на починалия (Ставру 2008). По силата на ЗТОТК ИАМН поддържа регистър, в който се отбелязват лицата, заявили несъгласие за посмъртно даряване на органи, тъкани и клетки. В съответствие с актуалния ред – презумирано съгласие за донорство – със смъртта на лицето неговото тяло става част от „националния фонд” от органи, тъкани и клетки, които могат да бъдат използвани за нуждите на медицината, освен ако не е отказало приживе и близките му не възразят след смъртта. Фондът се управлява от ИАМН. Именно ИАМН става собственик на органите, тъканите и клетките в тялото на починалия, ако ще бъдат използвани за трансплантация (Ставру 2008).
Можем само да откажем донорството
За разлика от трите страни, за които стана дума, в България е предвидена само една възможност за изразяване на личната воля: отказ от донорство. Останалите три възможности липсват. Т. нар. „донорска карта”, част от кампанията на МЗ за привличане на обществеността на страната на донорството, няма юридическа стойност. Близките ни имат право с декларация да откажат даряване на органи, тъкани и клетки след нашата смърт, но това не се случва с нашето изрично желание. (Маринова 2025)
Тече срок за промяна в закона
На 5 юли 2025 г. Министерството на здравеопазването предложи промени в Закона за трансплантация на органи, тъкани и клетки (ЗТОТК). Предложението предвижда несъгласието на гражданите да се заявява пред Изпълнителна агенция „Медицински надзор“ – включително по електронен път – вместо чрез вписване в здравноосигурителната книжка, чиято отмяна предстои. Предложенията засягат основно техническата част на подаването на декларация, но се премахва и един начин за регистрация на отказ: подаване на декларация при личния лекар.
Евентуалното преразглеждане на закона от Народното събрание е добър повод да се въведат допълнителни възможности за регистрация на волята на гражданите, подобаващи на едно демократично общество.
Източници
Маринова, И. (2025). Страхове и вярвания на българите във връзка с донорството и трансплантациите на органи. Магистърска теза.
Ставру, С. (2008) Човешкото тяло като предмет на вещни права. Сиби.
Etheredge H. R. (2021). Assessing Global Organ Donation Policies: Opt-In vs Opt-Out. Risk management and healthcare policy, 14, 1985–1998. https://doi.org/10.2147/RMHP.S270234
