Съдържание
От 2006 г. с решение на Народното събрание всички пълнолетни български граждани предоставят посмъртно своите органи, тъкани и клетки за трансплантация, ако не декларират отказ приживе и близките им не възразят след смъртта им. За този режим се използва юридическият термин „презумирано съгласие“. В нормативната уредба не е предвидена възможност за регистрация на желание за даряване на органи.
По темата не е имало широка обществена дискусия. От 2005 до 2025 г. само 2847 души са изразили официално несъгласие за посмъртно вземане на органи, тъкани и клетки. (Източник ИАМН, 2025) Това отговаря на 0.05% от пълнолетните българи. Към 2024 г. 62% от българите категорично одобряват донорството. (Тренд 2024)
Поне 68% не знаят, че са донори по подразбиране.
Най-често решението за даряване вземат роднините, без да са информирани предварително за волята на починалия. Над 70% от хората изпитват трудност да вземат решение относно донорството на свой близък, като 56% заявяват, че не биха знаели какво би желал той. Донорството често се смята за лоша тема за разговори. Едва 17% са споделили волята си със семейството си. (Тренд 2024) Някои хора се опасяват, че могат да предизвикат проблеми, ако разговарят за обстоятелства, свързани със смъртта. Най-малкото, да разстроят близките си.
Предстоящи промени в реда за заявяване на воля
На 5 юли 2025 г. Министерството на здравеопазването предложи промени в Закона за трансплантация на органи, тъкани и клетки (ЗТОТК), свързани с техническата възможност за изразяване на несъгласие с донорството след смъртта. Предложението предвижда волята на гражданите да се заявява пред Изпълнителна агенция „Медицински надзор“ – включително по електронен път – вместо чрез вписване в здравноосигурителната книжка, чиято отмяна предстои.
Макар да изглежда изцяло техническа, тази промяна е повод да повдигнем изключително важен въпрос: по какви начини приживе да се изразява волята на човека за донорство?
Какво мислят дарителите?
През 2023 г. проведохме интервюта с граждани, настроени в полза на донорството и трансплантациите, които заявяват, че биха искали да дарят органите си посмъртно. Част от въпросите бяха свързани с волята за даряване. Респондентите не възразяват, че са донори по подразбиране, но не им харесва, че официално могат да заявят само отказ. Предпочитат да изразят желанието си да станат донори, отколкото да ги „водят” такива. Вярват, че тялото на човека е негова собственост, включително и след смъртта. Ако той желае да си дари органите, е нормално желанието му да се уважи. Според тях да заявиш подобно желание официално е свидетелство за благородство и смелост.
Мнозина се тревожат, че на роднините им ще им е трудно да вземат решение: ще са на различно мнение, може да съжаляват за решението си впоследствие и да се измъчват. И въобще, че вземането на подобно решение ще е огромно предизвикателство за близките им. Това, че последната дума имат роднините, поражда възмущение у някои от респондентите, които се опасяват, че може да не се съобразят с волята им за даряване. (Маринова 2025)
Трудностите на близките
Близките трябва да решат дали символично да принесат тялото на починалия в жертва, в полза на обществото. В общественото пространство за донорството на органи се говори като за „даряване”. „Дарът” при органното донорство е толкова голям, че не е просто „дар”, а жертвоприношение (Mongoven 2003). Две свойства на жертвоприношението се споделят от множество религиозни традиции. Първо, жертвата е особено скъп „дар”, с който на притежателя му е трудно да се раздели. Второ, дарителите вярват, че жертвоприношението може да изкупи морално или материално зло. Даряването на органи притежава и двете характеристики на жертвоприношението. Дарът на човешката плът е скъпоценен. Още повече, даряването на органи често се представя като компенсация за внезапна, ненавременна смърт. Надеждата за изкупление се представя чрез изказването на близките на донора: „искахме да произлезе нещо добро от това безсмислено нещастие.” Донорството и трансплантацията имат висока цена за обществото и близките на починалите, затова притежават и сила за свързване.
Това, че починалият изглежда „жив” – „диша” и има нормален цвят на кожата – подсилва впечатлението, че го „убиват” при експлантацията на органите. Нормално хората изпитват психичен дискомфорт, когато наблюдават или си представят интервенции върху мъртво тяло – рязане, премахване на части, нарушаване на целостта, горене. Sanner (2006) нарича това явление „илюзия за мъждукащ живот”. Въпреки че трупът не усеща болка, хората не могат да си представят разликата между живо и мъртво тяло. Представата за „мъждукащ живот” е един от елементите на илюзията за убийство при донорството на органи и има силно възпиращо действие при вземането на решение.
Допускането, че може би тялото трябва да е цялостно при погребението, за да продължи душата „благополучно” съществуването си в отвъдния свят, прави жертвата при органното донорство неоценима. Тъй като „никой не знае какво става след смъртта”, рискът, който поемат близките, е неизмерим.
Донорът „нищо не прави”
Заслугата за спасяването на човешки живот принадлежи на медицинските екипи и на близките на донорите. Това може да се проследи в изказвания пред медиите на реципиенти на органи, администратори и медици. В съобщенията за донорски ситуации или трансплантации се изразява благодарност към тях, не и към самия донор.
За донорите се говори като за обекти, за свойствата им като тела и за формалностите, свързани с тях. Обикновено се съобщава накратко възрастта, полът и кои органи са били взети. Отношението към донорите се определя в голяма степен от системата за изразяване на съгласие/несъгласие за донорство. Близка на донор при предложение да кръстят улица на негово име е казала: „Няма смисъл, той нищо не е направил.” Фактът, че човекът приживе не е изразил изрично волята си да стане донор на органи, а само не се е противопоставил, влияе върху отношението към участието му в акта на даряване. Превръща го в „склад за органи”. Ако той можеше и беше заявил волята си, щеше да бъде почетен като дарител и спасител на човешки живот.
Заради всичко, изброено дотук смятаме, че трябва да се предвиди
Възможност да се заяви желание за донорство.
Уместно да се въведат и други варианти, чрез които волята на човека да бъде изпълнена точно – лично, чрез семейството, чрез изрично посочено трето лице (например партньор без брак), през различни институционални канали.
Източници
Тренд (2024). Нагласи на българите към донорството и трансплантацията. Достъпно на https://rctrend.bg/project/нагласи-на-българите-към-донорството/.
Маринова, И. (2025). Страхове и вярвания на българите във връзка с донорството и трансплантациите на органи. Магистърска теза.
