Филантропия: любов към човека и към човечеството.
От старогръцки philanthrōpía – човеколюбие, човечност; phílos – приятел, любящ; ánthrōpos – човек). Синоними на „филантропия”: благотворителност, дарителство, милосърдие, щедрост, добротворство.
Съдържание
В обществената представа филантропът често е богат човек, който чрез фондации и големи дарения подкрепя каузи – от Андрю Карнеги и Бил Гейтс в САЩ, през Акио Морита в Япония и Азим Премжи в Индия, до Алфред Нобел в Швеция и Евлоги Георгиев в България. Частното дарителство има безспорни предимства – свобода при определяне на приоритетите, новаторство, гъвкавост и бърза намеса в извънредни ситуации. Но страда и от слабости – липса на устойчивост, зависимост от личната воля на дарителите и ограничена отчетност.
Ако обаче погледнем внимателно начина, по който функционира съвременната държава, ще видим, че най-големият филантроп днес не е милиардер или фондация, а именно държавата – благодарение на своите граждани.
Какво е филантропията като практика
Филантропията е доброволно предоставяне на ресурси – пари, време, умения – за обществено благо, без очакване на пряка отплата. Тя е повече от личен жест – обществена практика, която има смисъл само ако е прозрачна, под обществен контрол и насочена към общото благо.
… за благотворителност можем да говорим, ... когато помощта е обвързана със стратегия за развитие на общността, насочена не непременно към конкретен човек, а към хора, често непознати, с ясна цел или за конкретна кауза.
От тази гледна точка държавните институции управляват най-мащабната благотворителност. Данъците и осигуровките, които внасяме, финансират здравеопазване, образование, социални услуги, култура и инфраструктура – системна, устойчива „филантропия“, чиято цел е общото благо.
Произход на социалната държава
Идеята държавата да играе роля на колективен филантроп има дълга история. Още от първите форми на държавна организация религиозните институции, тогава част от властта, се финансират чрез специални данъци, за да упражняват своята социална дейност.
В края на XIX век германският канцлер Ото фон Бисмарк създава първите съвременни системи за здравно осигуряване, пенсии и трудови застраховки. След Втората световна война моделът се доразвива – особено във Великобритания с доклада на Уилям Бевъридж (1942), който поставя основите на универсалното здравеопазване и социална защита. В Скандинавия се оформя щедър модел, основан на равенство и солидарност, докато в САЩ се въвеждат по-селективни програми като Social Security (1935) и Medicare/Medicaid (1960-те). В някогашните комунистическите страни подходът е изведен до крайност – държавата монополизира филантропията. Общото между тези различни и противоречиви модели е разбирането, че социалната държава е гарант за минимална сигурност и човешко достойнство.
Функции на социалната държава
Здравеопазване – финансирано чрез осигуровки и достъпно за всички.
Образование – безплатно или силно субсидирано, гарантиращо равен старт.
Социални помощи и пенсии – осигуряват минимум на сигурност и достойнство.
Инфраструктура и култура – общи блага, които поддържат развитието на общността.
Психология на „задължителното дарителство“
Разликата между дарение и данък е в доброволността. С нашите вноски би трябвало да се финансират училища, болници и социални услуги, да сме съавтори в обществения просперитет. В този смисъл „данъкоплатец“ не е административна категория, а форма на ежедневна филантропия.
Очаквани предимства на държавната филантропия
- Мащаб – събраните средства надхвърлят всяка частна инициатива.
- Демократичност – приоритетите се определят чрез избори и публични политики.
- Достъпност – услугите и благата са достъпни за всички граждани.
Недостатъци и рискове
- Ограничен контрол и злоупотреби – решенията на практика се вземат от малки групи, а схемите за източване на системата и корупцията подкопават доверието.
- Чувство за „полагащо се“ – бенефициентите понякога губят връзка между получаваните блага и приноса на данъкоплатците.
- Административно високомерие – много от служителите забравят, че управляват общ ресурс, и се държат като негови собственици, а не като служители на гражданите.
Отговорности на участниците
За да функционира системата за подкрепа, са нужни граждански контрол, култура на взаимно уважение и утвърждаване – както от страна на онези, които получават помощ, така и от страна на администрацията и даващите. Всеки от нас може да бъде в различна роля в различен момент от живота си – получател, администратор или дарител. Ние се очаква да поемаме отговорности с всяка от тези роли:
Като получатели – да използваме подкрепата по предназначение и с уважение към общия ресурс.
Като администрация – да работим прозрачно, ефективно и равнопоставено.
Като дарители – да следим как се управляват нашите средства и да настояваме за промяна при злоупотреби.
Това обаче не се случва по очаквания начин. Привлечените ресурси чрез събиране на данъци и осигуровки не достигат до хората, които се нуждаят от тях. Много често тези ресурси се присвояват от частни лица, свързани със системата и отговорността за социалните дейности се прехвърля върху гражданите като двоен и троен товар. Местните общности, които някога са организирали и изпълнявали всички тези дейности, са лишени от възможност да поемат инициатива и демобилизирани.
И така, даряват ли българите?
Да, българите даряваме. Всеки, който внася данъци и осигуровки, участва в най-големия филантропски проект на нашето време – социалната държава. Това е най-масовото дарителство в модерния свят. Благотворителността не е запазена територия за богатите, а ежедневен акт на всички нас като граждани. За съжаление, социалната държава до момента не успява да изпълни функциите, които е обещала. Системният ѝ провал подсказва нужда от пълна промяна в модела и може би завръщане към местната инициатива като доказала се и работеща.
Прочетете още по темата за българите и дарителството тук.
Използвана литература
Кабакчиева, П. (2011). Многото лица на дарителството. В П. Кабакчиева (Съст.), Дарителството в съвременна България: Антология (с. 9–16). София: Българско училище за политика „Димитър Паница“.
Béland, D., Morgan, K. J., & Baldwin, P. (Eds.). (2010). The Oxford handbook of the welfare state. Oxford University Press.
Reich, R. (2018). Just Giving: Why Philanthropy Is Failing Democracy and How It Can Do Better. Princeton University Press. https://doi.org/10.2307/j.ctvc77jz8
