Съдържание
Докъде стига „моето собствено“ тяло и откъде започва „нещо друго“? Какво означава да бъда въплътен? Как обществото оформя нашето възприятие за собствената ни физическа форма? Макар да го приемаме за даденост и да си мислим, че го „познаваме“ по-добре от всичко и всички, тялото засега е толкова неразгадаемо за нас, колкото и Вселената. За да може да се каже на кого е тялото, трябва да се изяснят неговите граници. На пръв поглед те са очевидни. Този текст нахвърля перспективи към човешкото тяло, които търсят неговото значение във физическото измерение и отвъд него. Всяка от тях е неизчерпаема и е свързана с другите.
Еволюционна и биологична перспектива
Според съвременните еволюционни възгледи човешкото тяло е резултат на продължителни процеси на адаптация. То функционира като единна, сложна цялост, формираща и бивайки формирана от заобикалящата я среда. Всяка адаптация носи своите ползи, но често води и до ограничение в други аспекти. Например, по-големият размер на главния мозък развива интелектуалния капацитет, но усложнява раждането и изисква повече енергия. Редуцираното телесно окосмяване благоприятства охлаждането при интензивна дейност, но прави организма по-уязвим при резки температурни промени. Еволюционните „компромиси“ балансират между ефективност, икономичност и приспособимост към дадена среда, поради което тялото не е „проектирано“ да бъде перфектно, а да работи „достатъчно добре“ в определени условия. Така неговите черти, способности и уязвимости отразяват историята на многостранни промени, а не някаква идеална биомеханика.
Съществена за разбирането на този еволюционен модел е концепцията за „двойна хомеостаза“ – тя протича на клетъчно (междуклетъчно) и на организмено ниво. Органите и системите поддържат сравнително стабилни физиологични параметри (температура, ниво на кръвна захар, pH и др.), докато организмът като цяло коригира поведението си според външните условия. Пример за „двойна хомеостаза“ е регулацията на кръвната захар. На клетъчно ниво панкреасът отделя инсулин или глюкагон, а на организмово ниво тялото регулира глада и енергоразхода. Така се поддържат оптимални стойности в тялото, докато поведението (хранене, движение) се променя според нуждите и средата. Тази динамика между физиологична оптимизация и неизбежни отстъпки описва човешкото тяло като непрекъснато променящ се организъм, съчетаващ еволюционни решения, които са далеч от съвършенство, но са достатъчни за неговото оцеляване. (Ananth 2016)
Всички вътрешни системи на тялото са обвити и защитени от повърхността на кожата. Тя е и общоприетата телесна граница. Но всъщност тази граница е пропусклива. През нея постоянно навлизат и преминават други тела и цели организми. Наличието и функциите на микробиома поставят под въпрос идеята, че „моето“ тяло е изцяло „мое“, тъй като трилиони бактерии, гъбички и вируси живеят в него, влияейки върху храносмилането, имунитета и дори настроението. В известен смисъл, всеки човек е по-скоро екосистема или част от екосистема, отколкото индивидуален организъм. Според теорията за Гея планетата Земя е цялостен жив организъм (Lovelock & Margulis, 1974).
Предполага се, че стареенето е еволюционно изобретение, но може и да е страничен ефект. Dawkins (2006) допуска, че телата ни са „собственост” на гените, които ги управляват и използват, за да оцелеят.
Освен в пространството, тялото се приема, че има граници и във времето. Те са също толкова относителни. От биологична гледна точка няма точно определени моменти на раждането и смъртта, те са процеси. Свеждането им до моменти във времето се прави по критерии, определени чрез обществен договор, до който се стига след експлицитни и имплицитни обществени дебати и се формализира чрез правните норми.
Медицинска перспектива
От медицинска гледна точка човешкото тяло е комплексна система, съставена от множество клетки, обединени в тъкани и органи, които работят заедно, за да поддържат жизнените процеси. Основните системи (нервна, сърдечно-съдова, дихателна, храносмилателна, ендокринна и т.н.) са свързани помежду си и функционират синхронизирано.
Медицинските интервенции целят да отстранят заболявания или слабости на телесните тъкани и органи чрез използване на научни методи, но това често включва нарушаване на телесната неприкосновеност – допир, нарушаване на целостта на тялото на пациента, което при други обстоятелства би се изтълкувало като посегателство. Ние като личност притежаваме себе си като тяло и се разпореждаме с тялото си (Ставру, 2012). Пациентите в процес на лечение се отказват временно и доброволно от телесната си неприкосновеност, за да бъдат лекувани.
Психична перспектива
Макар да мислим за тялото като за физическа (соматична) съвкупност от органи, от медицинска и психологическа гледна точка психичното (активността на мозъка и нервната система) играе голяма роля за нашето съществуване. В нашето възприятие и в законодателството посегателството срещу нашето тяло е посегателство срещу личността ни. Подобни неупълномощени посегателства в зависимост от ситуацията и последствията се преживяват тежко и могат да променят идентичността и начина на живот на засегнатия, дори и когато в резултат няма телесни щети. Неразрешеното посегателство или неуважение води до тревожност, депресия и други дисфункционални и неприятни състояния. Уважението към тялото допринася за самочувствието и благополучието на човека.
Съществен за собствеността върху тялото въпрос е, доколко материалното му изражение е тъждествено с личността и отговорът на този въпрос може да предефинира границите на тялото.
Философска перспектива
Въпросът за характера на връзката между ума и тялото е централен за философията. Физическата форма ли ни определя, или съзнанието ни е същността на съществуването? Този въпрос стои особено остро в случаи на мозъчни увреждания и телесни модификации.
Мислители като Декарт смятат, че умът съществува отделно от физическото тяло. Този възглед се нарича дуализъм. Някои философи определят ума като водещ, други – материалното. Други, като Спиноза, ги разглеждат като неразделни аспекти на една и съща реалност – монизъм. Смъртността и преходността на човешкото тяло водят до екзистенциални дилеми. Осъзнаването, че тялото ни неизбежно ще се разпадне, ни приканва да се замислим върху смисъла на живота и преходността на съществуването. Философите обсъждат етиката на телесните модификации, от козметични промени до радикални трансформации като генно инженерство или кибернетични подобрения, повдигайки въпроси за личната свобода, обществените норми и същността на „човешкото“.
Най-общо казано, в западните общества се приема, че мозъкът е доминиращ орган и в него се намира човешката личност (Yang & Miller 2015). На изток и според концепцията за embodiment мисленето не се случва само в мозъка (Damasio, 1999), движенията, стойката и телесните усещания имат връзка с изпитваните емоции, решенията и дори абстрактното мислене.
Социална и културна перспектива
Тялото е политическа единица и от социална гледна точка собствеността върху него е множествена и варираща според взаимоотношенията, в които влизат членовете на обществото. С използване на телесната уязвимост биват договаряни отношенията на неравенство във властта (Фуко, напр. 1975). Властта се разпределя чрез присвояването на ролите в социума. Обществените стандарти за социален статус създават еталони за телесните образи и свързаната с тях собственост върху тялото: „мъж“, „жена“, „богат“, „беден“, „лекар“, „пациент“ и така нататък. Социалните роли оформят тялото като въплъщение на личната идентичност. Суверенът в държавата се олицетворява от едно физическо тяло на президент, министър-председател или друг държавен глава, но всъщност в различна степен притежава телата на всички, принадлежащи към даденото общество и може да ги мобилизира за общи цели при война, епидемия и др. Както го оприличава Томас Хобс (1668) – Левиатан, многоглаво, многоръко и многокрако същество, чиито множество тела се синхронизират помежду си чрез обществения договор, за да постигнат повече, отколкото всяко от телата поотделно.
Социалните роли, в които влизаме, символно променят границите на телата ни. Когато някой се облече, когато шофира или се вози в кола, дрехите и колата се превръщат в негови допълнителни обвивки, освен кожата. Ако се затвори в къщата си, никой непознат не може да види от него нещо повече от зидовете на стените. Домът става част от тялото.
Въпросът за телесната граница се усложнява още повече, ако се включи и участието на „неживото“. Напредъкът в технологиите на протезите и биохакинга размива границата между биологията и технологията, позволявайки на хората да заменят изгубени крайници, да подобряват физическите си способности и дори да свързват нервната си система с външни устройства. Предполага се, че съзнанието може един ден да бъде „прехвърляно“ в машини (трансхуманизъм). Ако тялото е просто съд, може ли дигиталното съществуване да се счита за продължение на човешкия живот? Когато някой участва в Интернет форум, никой от „присъстващите“ не знае за него нещо повече от това, което казва „профилът“ му. Но все пак той „присъства“ там и материалното му изражение отвъд биологичното му тяло са електрически импулси, които преминават по сложни пътища през кабели и сървъри, често на стотици и хиляди километри от биологичното му тяло, и това пак е той. Другите “аватари” го виждат, разговарят с него.
Друг пример за условност на символните граници на тялото. Когато някой подари вещ, тя възобновява представата за него у получателя всеки път, когато той я погледне в дома си. В този момент дарителят присъства ли там, или не? Би могло да се каже, че присъства споменът за него, но би могло да се каже и че е самият той или част от него, въплътена в предмета, и това няма да е погрешно. В този смисъл може да се каже и, че предметът е част от неговото по-голямо символично тяло/присъствие (Мос 1950, Kopytoff 1986). Ако продължим в тази посока, можем да стигнем до идеята, че в символичен смисъл целият свят, възприеман от един човек, с всичко в него, е неговото тяло. Тогава изразът „Всеки живее в свой собствен свят“ ще е буквален. Ако разсъждавамe в обратната посока, би могло да се стигне до друга крайност на представата за тялото – че то изобщо не съществува, че е илюзия или халюцинация (Rao, 2018).
Религиозни и духовни измерения. Тялото като „храм“
Представите на хората за пространствените и времеви граници на тялото се различават в съответствие с изповядваните религии и духовни учения.
В много религии човешкото тяло се възприема като нещо свещено – „храм“ на душата или дар от Бога, който трябва да се почита и закриля. Християнската традиция например често използва метафората за „храм Божий“ („Не знаете ли, че вие сте храм Божий, и Духът Божий живее във вас?“ – Кор. 3:16), за да подчертае, че тялото е неразривно свързано с моралните и духовни измерения на човека. В този смисъл грижата за тялото е и форма на почит към божественото и към живота. Идеята, че в края на времената всяко човешко същество ще получи „възкресено тяло“, нетленно и освободено от страдание, придава на телесността особена святост и достойнство и обяснява защо физическото страдание, болестите и смъртта се разглеждат като преходни.
В източни духовни учения, като индуизма и будизма, тялото също е тясно свързано с духовните практики: чрез дисциплини като йога и медитация, духовното и телесното се разглеждат като два неотделими аспекта на цялото. Същевременно обаче тялото е приемано и като преходно, тленно и непостоянно, което стимулира стремежа към освобождаване от привързаности и илюзии.
Общото, което обединява различните религиозни традиции, е убеждението, че телесността има духовна стойност и трябва да се зачита като фундаментална част от човешкото съществуване. Религиозната перспектива е основна, когато се дискутират теми като телесни модификации, репродуктивни избори или трансплантация на органи – религиозните традиции могат да окажат влияние върху решението дали, кога и как да се намесваме в телесния интегритет, осмисляйки тялото като повече от биологична система.
Юридическа перспектива
Макар че в българското законодателство няма легална дефиниция за тяло (човешко), в редица закони и подзаконови актове могат да бъдат намерени разпоредби за „човешкото тяло“, „телесна повреда“, „човешки органи, тъкани и клетки“, или за „човешки труп“.
Независимо от разбирането за тялото обаче е сигурно, че в европейското и българското законодателство то е лично и неприкосновено.
В този дух са създадени основните закони:
„Всеки има право на лична свобода и неприкосновеност.” – Чл. 30, ал. 1 от Конституцията на Република България.
„Всеки има право на физическа и психическа неприкосновеност.” – Член 3 – Право на неприкосновеност на личността от Хартата на основните права на Европейския съюз.
Това обаче не означава, че ние притежаваме телата си в правен смисъл. Макар понякога да казваме „това си е моето тяло”, юридическият израз на тази идея е личната неприкосновеност и личните неимуществени права, а не „право на собственост”. Личните неимуществени права (право на живот, здраве, име, чест, достойнство и т.н.) са различни по своята същност от вещните права, тъй като не могат да се прехвърлят, продават или наследяват.
В статията си „Притежаваме ли телата си? (в контекста на дебата по биоетика и биоправо)” Стоян Ставру (2012) разглежда два подхода към тялото: либерален и етатистки (етатичен) модел.
Либерален – човек разполага със себе си, с тялото си.
Етатичен (етатистки) – човешкото тяло и човешкият живот са специфичен ресурс на държавата. *état – държава фр.
Към настоящия момент водещ е либералният модел, а етатичният се използва като своеобразна корекция (въвеждани ограничения), търсещи баланс между абсолютната власт на човека върху неговото тяло и обвързаността на това „тяло“ с обществото, в което живее неговия „притежател“.
В заключение
Свикнали сме да мислим за тялото, което „обитаваме“ като за наша собственост. В нито една от споменатите по-горе перспективи в този кратък преглед обаче това не е очевидно, нито е еднозначно. Съществуват множество дефиниции и хипотези за същността и собствеността на тялото. Общоприетото разбиране е плод на обществено договаряне, какъвто са и практиките.
В следваща статия ще коментираме собствеността върху тялото след смъртта.
Използвана литература
Мос, М. (2001) [1950] Магията; Прев. [от фр.] В. Давидова, София: КХ.
Ставру, С. (2012) Притежаваме ли телата си? (в контекста на дебата по биоетика и биоправо). Предизвикай правото! https://www.challengingthelaw.com/biopravo/pritejavame-li-telata-si/
Ananth, M. (2016). Human Organisms from an Evolutionary Perspective: Its Significance for Medicine. In: Schramme, T., Edwards, S. (eds) Handbook of the Philosophy of Medicine. Springer, Dordrecht. https://doi.org/10.1007/978-94-017-8706-2_62-1
Andre, S. (2022) Descartes’ Baby and Natural Dualism. doi: 10.4236/ojpp.2022.122014.
Damasio, A. (1999). The feeling of what happens: Body and emotion in the making of consciousness. Harcourt College Publishers.
Dawkins, R. (2006). The Selfish Gene. Oxford University Press.
Descartes, R. (1644). Principles of Philosophy (Cottingham, J. et al. Trans. and Eds.). Cambridge: Cambridge University Press, 1985.
Erickson, K. I., Hillman, C. H., & Kramer, A. F. (2015). Physical activity, brain, and cognition. Current Opinion in Behavioral Sciences, 4, 27-32. https://doi.org/10.1016/j.cobeha.2015.01.005
Gertler, Brie, „Self-Knowledge“, The Stanford Encyclopedia of Philosophy (Summer 2024 Edition), Edward N. Zalta & Uri Nodelman (eds.), https://plato.stanford.edu/archives/sum2024/entries/self-knowledge.
Hobbes, T. (2008)[1668]. Leviathan (J. C. A. Gaskin, Ed.). Oxford University Press.
Knoll J. (2005). The Brain and Its Self. Berlin, Heidelberg: Springer Berlin Heidelberg. https://doi.org/10.1007/b139067
Kopytoff, I. (1986). The cultural biography of things: commoditization as process. In The Social Life of Things: Commodities in Cultural Perspective (ed. A. Appadurai). Cambridge: Cambridge Univer- sity Press, pp. 64-91.
Lakoff, G., & Johnson, M. (1981). Metaphors we live by. University of Chicago Press.
Lovelock, J.E.; Margulis, L. (1974). Atmospheric homeostasis by and for the biosphere – The Gaia hypothesis. Tellus 26 (1): 2–10.
Rao, A. (2018) Our Experience of Reality Is a Bunch of Hallucinations We Collectively Agree On. VICE.com, www.vice.com/en_us/article/8xjbn3/consciousness-is- just-a-bunch-of-hallucinations-we-collectively-agree-on’
Salazar, Heather (ed.) (2019). Introduction to Philosophy: Philosophy of Mind. Rebus Foundation Publishing. https://press.rebus.community/intro-to-phil-of-mind/chapter/substance-dualism-in-descartes-2/
Stoljar, Daniel, „Physicalism“, The Stanford Encyclopedia of Philosophy (Spring 2024 Edition), Edward N. Zalta & Uri Nodelman (eds.), https://plato.stanford.edu/archives/spr2024/entries/physicalism/.
Yang, Q., & Miller, G. (2015) East-West differences in perception of brain death. Review of history, current understandings, and directions for future research. Journal of bioethical inquiry, 12(2), 211–225. https://doi.org/10.1007/s11673-014-9564-x.
