Даряването на органи е намеса в реда на грижата в края на живота и мирното отминаване на починалия. От една страна, близките му са съпричастни, искат да помогнат, чувстват отговорност към нуждаещите се. От друга, преживяват вземането на органи като нарушение на забраните за убийство и за преминаване границата между живота и смъртта. Резултатът е екзистенциален хаос (Svenaeus 2012). В този хаос би могъл да се въведе ред, ако се изяснят символните значения.
В какво се състои символичният избор на хората, които вземат решение дали да бъдат дарени органите на техен близък?
В общественото пространство за донорството на органи се говори като за „даряване”. „Дарът” при органното донорство е толкова голям, че не е просто „дар”, а жертвоприношение. Mongoven (2003) разглежда донорството и трансплантацията на органи метафорично в тези две посоки.
Според нея две свойства на жертвоприношението се споделят от множество религиозни традиции. Първо, жертвата е особено скъп „дар”, с който на притежателя му е трудно да се раздели и независимо от това го предлага, за да бъдат съхранени връзките между светското и свещеното. Второ, дарителите вярват, че жертвоприношението може да изкупи морално или материално зло. Даряването на органи притежава и двете характеристики на жертвоприношението. Дарът на човешката плът е скъпоценен. Още повече, даряването на органи често се представя като компенсация за внезапна, ненавременна смърт. Надеждата за изкупление се представя чрез изказването на близките на донора: „искахме да произлезе нещо добро от това безсмислено нещастие.” Жертвоприношението може да бъде разбирано по два начина: като „алтруизъм” – желание за помощ към другия, макар и на голяма цена, и като „култ” – чрез ритуалните действия на участниците в процеса.
Християните съпреживяват това, което интерпретират като самопожертвователната смърт на Исус, като споделят евхаристията – хляб и вино, които символизират тялото и кръвта му. Те вярват, че това съпреживяване ги свързва със спасителната сила на Исус, чрез която животът побеждава смъртта. Докато се изпълнява ритуалът, той има свързващо действие между присъстващите. Този разказ на християнството е толкова популярен, че бива разпознат и от християни, и от не-християни. Даряването на органи може да се възприеме като буквална, а не символична евхаристия, предлагане на истинско тяло и кръв, за да се даде сила на живота да превъзмогне смъртта (Mongoven 2003).
В България може да се направи смислова връзка и с все още широко практикуваните курбани. Един от задължителните атрибути на традиционното жертвоприношение е нарушаването на целостта на тялото и убийството на жертвата. (Маринов 2003)
Животно, птица или риба трябва да бъдат живи и когато ще бъдат принесени в жертва, да се заколят, та да потече кръв. Без кръв жертва не бива.
Символиката на жертвоприношението при даряването на органи би могла да бъде оспорвана и подценена, тъй като мъртвият не изпитва болка. Независимо от това, тялото символизира връзката между мъртвия и близките му, които вземат решението, и повреждането му се възприема като съзнателно поругаване на личността на починалия. (Повече за значението на нарушаването на целостта на тялото на мъртвия можете да прочетете тук.) Въпреки че не е същинско ритуално убийство, посмъртното даряване на органи изглежда като такова. Това, от една страна, действа възпиращо на даряването, но от друга страна именно оттук идва стойността му – човекът няма да се завърне, но може да се „превърне в Христос”. (Mongoven, 2003)
Бележки
Маринов, Д. (2003)[1891]. Избрани произведения в 5 тома. Том 1, част 2. Религиозни народни обичаи. Изток-запад.
Mongoven, A. (2003). Sharing Our Body and Blood: Organ Donation and Feminist Critiques of Sacrifice. Journal of Medicine and Philosophy, 28(1), 89–114. https://doi.org/10.1076/jmep.28.1.89.14175
Svenaeus F. (2012). Organ transplantation and personal identity: how does loss and change of organs affect the self?. The Journal of medicine and philosophy, 37(2), 139–158. https://doi.org/10.1093/jmp/jhs011
